За мен си просто една диагноза!

Много се е изговорило и изписало във връзка с политиката касаеща независимия живот за хората с увреждания. Постигнатите резултати по никакъв начин не отговарят на желаното. В България дори не може да се говори за резултати в тази посока. Това е така,

Много се е изговорило и изписало във връзка с политиката касаеща независимия живот за хората с увреждания. Постигнатите резултати по никакъв начин не отговарят на желаното. В България дори не може да се говори за резултати в тази посока. Това е така, защото всъщност у нас няма политика за хората с увреждания, а само откъслечни псевдо-мерки в отговор на поредната Евро-директива в това отношение. Всичко се прави демонстративно. За да може някой европейски държавник да стисне ръката на българския премиер и неговите хора. Аз лично съм писал доста по въпроса, но сега ще ви представя по друг начин безумието на политиците ни. Те постоянно парадират с мерките, които взимат. В същото време младите хора с увреждания трудно успяват да водят някакъв социален живот, а по – възрастните едвам издеянват. Щом не можеш спокойно да излезеш навън, да отидеш на училище, да стигнеш до работното си място или да се срещнеш с приятели, за каква интеграционна политика става дума? Но иначе обещанията с лопата да ги ринеш. Въпреки тях действията на политиците ни, насочени към хората с уврежданния, остават непроменени по същество. Те устройват донякъде само тези, които предпочитат да си стоят вкъщи, живеейки от милостинята на поредното българско правителство. За активните хора с увреждания обаче, настоящите мерки не работят.

Представеният по долу разговор е измислен от мен, той не е проведен в същия вид. Разбира се, при среща с избирателите, управляващите спазват някакъв етикет. Но в крайна сметка диалогът между хората с увреждания и българските политици, иразяващ отношението на последните към проблемите в страната, се свежда до следното:

Искам да изляза навън.
-  Ти па! Откъде накъде ще излизаш. Навън не е за теб, стой си вкъщи.
- Но аз имам работа днес. 
- Абе ква работа можеш да имаш точно пък ти?
- Е, като всеки човек и аз си имам задължения, правя си планове...
- Ти твойте планове ги остави на нас. 
- Защо? Аз съм способен да се справя с това, което съм наумил. Просто трябва да изляза навън и да се срещна с някои хора. 
- Изобщо не смятам, че ще се справиш дори и да излезеш.
- А какво тогава, да чакам ти да свършиш моите дела. Това би било безотговорно от моя страна. Мога и сам.
- Абе ти си много нахален бе. Много ясно, че няма да ти върша работата. Да не съм ти слуга!? Ще правиш само това, което ти позволя да правиш.
- Ама така няма да мога да постигна всичко, на което съм способен. Аз искам да живея в действие, да съм успешен, да постигам добри резултати за себе си и близките си.
- Нема нужда, не се дуй толко. Аз ще ти дам всичко, което ти е нужно, за да живееш някак.
- Но ти не знаеш какво ми е нужно. Не си длъжен да ме обгрижваш. Просто ме пусни да изляза.
- Много добре знам какво ти е нужно, нали диагнозата ти е в мен.
- Аз не съм просто една диагноза.
- За мен си.
- Само че аз имам приятели, които ще ме опишат като конкретна и  уникална личност. Освен това имам също и своите постижения, знания, опит, цели, мечти...
- Ами имай си. Имай си приятели, имай си постижения, успехи и мечти. Но за мен ти пак си оставаш диагноза.
- Ти не можеш да ме отписваш така от живота, само заради някакъв физически недостатък!
- Мога бе, как да не мога. Аз съм шефът.
- Ти не си шеф. Аз съм те назначил, за да ми създадеш условия за нормален живот.
- Е, аз решавам какво е нормален живот за теб.
- Виж какво, започваш да ме дразниш! Аз съм свободен човек. Развил съм свои способности и съм си избрал посока в живота.
- Ами не е трябвало да си губиш времето. Така или иначе няма да се проявиш
- Откъде си толкова сигурен?
- Ти имаш увреждане. Трябва ти подходяща среда.
- Нали и аз това казвам. Необходима ми е само достъпна среда и съответна гарантираща я политика. Чрез тях ще мога да се реализирам и ще помогна на близките си, а и на страната си.
- Да, но достъпната среда и независимият живот за хора като тебе не са приоритет за мене. Имам си по - важна работа. А и требват отнекъде пари за тея твойте неща.
- Но все пак става въпрос за човешки права, за достойнство, за възможности за реализация.
- Тия ги разправяй по телевизията. Те там обичат да говорят такива неща. Мене не ме занимавай с глупости. Ще трябва да приемеш грижата, която ти давам. Въпрос на възпитание е да изразиш благодарност, вместо да ми пилиш на главата. Стегни се, приеми нещата с мъжество и се задоволи с това, което ти давам.
- Аз не искам нищо да ми даваш. Искам само възможност сам да творя света си. Не желая да се пилеят пари за безсмислени институции. Искам да мога да върна в икономиката всичко, което съм получил. Дори съм сигурен, че ще мога произведа допълнителен продукт.
- Не ме интересува какво можеш, ти ще получиш от мене каквото аз реша, че заслужаваш.
- И това, което заслужавам според теб е аз или някой вместо мен да зъзне в студа, за да получа някакви жалки подаяния, така ли?
- Да това ти е достатъчно. А и в крайна сметка никой не те кара насила да взимаш тея пари.
- Аз и без това не ги искам. Защо да получавам пари без работа? Това е икономически неопрвдано. Вместо тези безсмислени помощи искам възможност сам да си изкарвам прехраната, развивайки потенциала си. Искам сам да решавам какво ми е необходимо, да бъда потребител на стоки и услуги и да си плащам данъците.
- Е, няма да я получиш тази възможност. А сега ако обичаш ме остави на мира, че имам по-важна работа.
- Знаеш ли какво? Майната ти!
- Е това е! Нема вече благодарност на тоя свет.
- Ще продължавам да се боря, да знаеш.
- Че кой те спира?! Прави каквото искаш. Само ме остави на мира, че трябва да се подготвя за една среща. Няма да пропусна некоя похвала от Европата, заради тебе я. Айде бегай, бегай!

        Това е горе долу ситуацията около хората с увреждания в България в момента. Можете да си изберете своя позиция по тази тема. Аз лично мисля, че така описаната държавна политика няма нищо общо с европейските ценности. Но това все пак си е моето лично мнение. Автор: